Добър ден на всички,
Тази моя поява, може да се счита за своеобразна покана към прочита на
наскоро публикуваната в Италия книга „Анджело Джузепе Ронкали. Вълкът, мечката,
ангето. Българска кореспонденция с дон Карл Раев и монс. Дамян Теелен”. Книга,
която издадох съвместно с Фондация Папа Йоан ХХІІІ, Бергамо.
Голяма беше изненадата ми, щом се натъкнах, още при пристигането ми в
Белене, преди три години, на шейсетина оригинални ръкописни писма на монс.
Ронкали до дон Карл Раев – български мирски свещеник, съхранявани в енорийския
архив.
Откритието ме изпълни с радост, ентусиазъм и любопитство. В свободното си
време започнах да изучавам и други документи, свързани с онзи период, за да
достигна до сърцевината на трудния конфликт, разтърсвал в продължение на
десетилетия католическата беленска общност, отекнал в цялата северна епархия на
България и подтикнал Апостолическият визитатор, умело и почти неуловимо, да
влезе в ролята на умиротворител.
Според трудовете на българските професори С. Елдъров и Р. Ваташки, след
освобождението на България през 1877 г., беленската католическа общност се
превърнала в център на движение, насочено срещу собствените си епископи и
чуждестранните мисионери-пасионисти.[1]
Своеобразният бунт води началото си от свещеника дон Станислас Петров и
приключва с кончината на епископ Иполито Агосто в Белене, отлъчването на
размирниците и основаването на втора енория, посветена на Св. Антон - избор,
който санкционира разделението на беленските католици и успокоява водите.
Избухването на Първата Световна Война през 1915 г., съвпада и с избухването
на нов конфликт в Беленската католическа общност.
Свещеникът дон Карл Раев, ученик и приятел на дон Станислас Петров,
беленчанин по произход и енорист в родния си град от 1906 г., започва яростна
кампания, от името на „българите-католици от Свищовска околия”, срещу новия
епископ-пасионист, холандеца Дамян Теелен.
Дон Раев основава движение в Белене, което нарича „Борба”, в което се
включват около 300 души. Бомбардира с писма Министерството на Вътрешните Работи
и Религиозните въпроси, въвлича чуждестранни посолства, публикува статии срещу
чуждестранните мисионери-пасионисти, подпомага прогонването на законните
енористи от Белене, както и ареста, и задържането на някои чуждестранни
свещеници, открито оскърбява и обижда не само владиката, но и много от
сътрудниците му. Цялата тази ситуация се следи с безпокойство от Светия
Престол.
По волята на народа, дон Карл е експулсиран от Белене през 1920 г. Малко
по-късно, след многобройни процеси пред Църковния епархиен трибунал, му се
отнемат свещеническите права и той се оттегля в Свищов, където живее в
оскъдица, преподавайки френски в местния лицей и продължавайки да се бори за
каузата си.
Междувременно в Рим вземат решение да изпратят като Апостолически Визитатор
в България, монс. Анджело Ронкали. Поръките от Светия Престол са точни и ясни:
той трябвало да посети всички католически общности (от латински и източен
обряд), да реорганизира католическата общност от източен обряд, да подобри
връзките с гражданските институции, да създаде духовна семинария и да разреши
конфликтите в Никополската Ерахия, дори с цената на евентуално отстраняване на
епископа-пасионист Теелен, неприятен на българското правителство.
Визитаторът монс. Ронкали пристига в Белене и Свищов в началото на август
1925 г. За няколко дни, благодарение на решителни и в същото време, снизходителни
намеси, успява да разпусне движение „Борба” и да разгледа, и обсъди с дон Карл
всички страни на конфликта.[2]
В публикуваната кореспонденция, можем да проследим, благодарение на
детайлните отчети на самия Ронкали, ежедневното протичане на събитията и
най-вече – непресъхващата плеяда от думи, дела и срещи, всички онези неща,
които са позволили на Визитатора да успокои епархийната общност в Северна
България.
Монс. Ронкали описва по следния начин дните си, прекарани на Дунавския
бряг:
„Намирам се тук, в разгара на моите апостолически усилия, в селце,
раздирано от религиозни борби, а, както виждате, не забравям Вашия имен ден. О,
колко би ми било от полза зрънце от духа на великия Патриарх Св. Доминик, за да
съумея да обера добрите плодове в ситуациите, в които лошия пример – минал и
настоящ, и препирните между свещеници и братя безспирно са водели до раздори и
опустошения”[3]
“[От Русе] минах през Белене,
посетих енорията на дон Раев, където се разпали огнището на бунта и където тлее
все още, готово да се разгори с нова сила. Съвсем явно беше, че трябваше да се
отделят личните проблеми на Раев от онези, които вълнуваха бедните хорица, като
ги накараме да разберат, че ако в движението, което той предвождаше имаше нещо разумно
и праведно, като например, формиране на духовен клир в страната, по-добра
преценка и издигане на колективните усилия, по-добро прилагане на апостолата на
Пасионистите в реалния живот на нацията – присъствието на Апостолическия
Визитатор ще гарантира интереса от страна на Св. Престол. При условие, обаче,
че верните си стоят на мястото, отказвайки се от поведението на опълчване и
неподчинение на Църковната Власт. Резултатът от моето посещение беше
невероятен: показаха, че са разбрали, дадоха обещание и оттам насетне се
възцари мир. След това можех вече да разговарям със самия Раев. Срещнахме се в
Свищов на 5 август. Божието милосърдие
свърши своето. Не ми се наложи да се боря: той отстъпи и написа изчерпателно
обещание, от което монс. Теелен остана доволен. Раев отиде лично в Русчук, за
да изрази покаянието си и желанието да започне нов живот. Уговориха се с монс.
Теелен, че е добре нещастния свещеник да направи поклонение в Рим, с цел
покаяние и послучай светата година.”[4]
От този ден нататък монс. Ронкали не
изпусна от поглед този беленски свещеник – посвети му много време и енергия,
довеждайки го до пълно реабилитиране и помирение с епископа му, организира му
тримесечна почивка в Рим, купи му свещеническа одежда, финансира го и не на
последно място – продължи кореспонденцията си с монс. Теелен и останалите
свещеници, за да възстанови взаимоотношенията между тях, пострадали доста от
продължилите години наред борби, пререкания, клевети и пълна липса на доверие.
Не разполагаме с време, за да
проследим целия развой на събития, свързани с монс. Ронкали, дон Раев и монс.
Теелен, но връзката между тях продължава и през следващите десет години, докато
Ронкали е в Турция.
Бих желал, обаче, да наблегна на две
основни черти, характеризиращи тази непозната досега кореспонденция:
Дипломация на милосърдието
Не можем да осмислим
напълно дипломатическата дейност, извършена от монс. Ронкали в Никополската
Епархия, без да разгледаме духовното
и измерение, почиващо на Евангелието на милосърдието. Това е и разковничето на
оригиналността на църковната дейност, която развива Ронкали. На връщане от
Световната Младежка Среща в Рио де Жанейро, папа Франческо, сподели с
журналистите онова, което деветдесет години по-рано Апостолическият Визитатор в
България беше осъзнал:
“Вярвам че това е времето
на милосърдието. Промяната на времената, както и многобройните проблеми на Църквата,
каквито са например недобрия пример от страна на някои свещеници, корупцията в
Църквата, клерикализма, причиниха дълбоки рани. Но Църквата е Майка: трябва да
отиде и да излекува болните с милосърдие. И ако Господ не се уморява да
прощава, то и ние нямаме друг избор: преди всичко, да лекуваме ранените. Мисля
си за завръщането на блудния син вкъщи,
баща му не го попита: „Я, слушай, сядай и ми кажи какво направи с парите?”Не!
Бащата организира празник! Навярно след това, когато синът е пожелал да говори,
е говорил. Църквата трябва да прави така. Когато има някой...не само да го
чака, а да отиде да го намери! Това е милосърдие. Мисля че това е кайрос: тези
времена са кайрос на милосърдието.”[5]
Запознавайки се с тази
българска кореспонденция на монс. Ронкали, се натъкваме на непрестанните му позоваванията
на болезнените следи, оставени от бунта на дон Карло[6], на непоколебимата воля да се прощава, помага и съпътства по пътя на
обръщането, на Църквата като милосърдна майка, която търси и изцерява[7], на притчата за милосърдния баща, на тържественото отбелязване на
завръщането към вярата, на желанието да се направи нещо повече от това да се
чака – да се тръгне и да се търси.
Милосърдието не е внезапен
порив за Апостолическия визитатор, вдъхновен от състраданието към злощастник,
изпаднал в немилост или от неразумна доброжелателност.
Напротив, то е добре осмислен избор на действие, който почива на богата
душевност и се превръща в начин на живот. Този стил на Ронкали се откроява
особено добре, сравнявайки го, например с маниера на епископа-пасионист: „Трябва
също да ви споделя, Ваше Преосвещенство, впечатлението, което остави у мен
сухият тон, лъхащ от всички писма на монс. Теелен (който при други
обстоятелства се изявява като изключителено достойна личност и примерен
епископ) до това чедо – размирно, злобно, но все пак чедо. Без ни една бащина
дума, без ни едно слово, което докосва сърцето, а винаги само точно и кратко в
официален, студен стил, както се полага на приложението на закон, без значение
дали ще се изпълнява стриктно.”[8]
И още: „Вие, на свой ред, отговаряйки му, стремете се
милосърдието и снисходителността на бащата да вземат връх над наставническия тон на съдията,
с окуражителни и насърчителни слова.”
Освен това, от многобройните позовавания на Божието
Слово, на притчите за Добрия пастир и Милосърдния отец, на подражанието на
Христос и светците, незабавно се долавя този негов стил на насоченост, на
близост с хората и трудните за тях моменти, плод на интензивна молитва и
медитация. Визитаторът Ронкали, преди да каже или предприеме нещо, винаги се
вслушва не само в индикациите на хората над него, но и в гласа, и сърцето на
Господ.
Страст на миротворец
Страница след страница от тази
кореспонденция, ни се разкрива все по-ясно, че монс. Ронкали не е просто един
ватикански служител, който се посветява на извършването на определени дейности.
Не, той е въодушевен баща, който се радва и страда, който понякога остава
разочарован, който не пести време, енергия и ресурси, в подкрепа на мира и
помирението.
Монс. Ронкали често споделя
затрудненията и болките си с монс. Теелен и дори със самия дон Карл: „В
заключение, не мога да не повторя на Ваше Преосвещенство това, което постоянно
повтарям на бедната си душа: кураж, търпение и радост. Броеницата на живота в
тази България, която заради грижите, които ми създава, ми става още по-скъпа,
ни държи постоянно на скръбните тайни. Да продължим да ги молим и да
размишляваме върху тях, с надеждата, че Господ ще ни дари благодатта да
преминам на радостните, а от там и на славните тайни.” [9]
В
друго писмо, Ронкали характеризира по следния начин първата си година в
България: „Благодаря за пожеланията Ви, послучай първата година от епископското
ми ръкоположение. Първата година беше по-скоро слаба, от гледна точка на
комфорта ми. Но така или иначе, да бъдеш Епископ, означава да страдаш за
душите, а да страдаш за душите, означава да се уподобяваш на нашия Разпнат
Господ. Ето защо – търпение и смирение.” [10]
Доста
тежък и крайно разочароващ за Ронкали е периода след 1930 г. Именно през
споменатата година, вече реабилитираният дон Карл Раев, попада отново под
обсега на Санто Уфицио, заради оплакванията на няколко дами от Шумен,
обвиняващи го в неморално поведение. Свещеника е преместен в малката енория
Велико Търново, където остава повече от двайсет години. Визитаторът отново е
близо до него, съпъства го по пътя на покаянието и обръщането, с безкрайно
търпение и нежност: „О, ако знаехте, мой драги дон Карло, колко ми е тежко, че
трябва да Ви съобщя решението на Светата Конгрегация! От дни се опитвам и се
моля горещо за Вас. Не намирах смелост и трябваше да го наложа насила на самия
себе си, за да го осъществя. И именно, с това писмо го правя и отново падам на
колене, молейки, заедно с вас Благословения Исус да ни дари духа на покаянието,
който ще се превърне във Ваше здраве и сила.”[11]
Трудните търпение и покорство
Последният аспект, който бих искал
да подчертая и който се откроява в кореспонденцията на Ронкали, са неговото
безусловно покорство и търпение.
Покорството, избрано от самия него
като официално мото (Покорство и Мир), се превръща, в случая „Раев” в
практическо приложение на насоките, дадени от Ватикана, особено в моментите, в
които точно тези насоки противоречат на стила и идеите на Ронкали, и когато той
усеща, че те нямат нищо общо с неговите нагласи и внимателно отношение към
хората: “Ще Ви доверя, че аз също
понякога страдам от тромавостта на Св. Престол по отношение на вземането на
решения, но успявам да надвия себе си, като оставя всичко, което се отнася до
мен, в Божиите ръце и на Божията воля. Поставям ги над всичко лично,
припомняйки си онова, на което ме е учил опита ми – точно този подход на
Католическата Църквата, предпазлив, внимателен, я прави сигурна, води я далеч и
и позволява да събира плодовете на победите си.” [12]
“Какво желаете, Монсиньор? Когато е нужно да издам
нареждане или да наложа послушание, винаги се опитвам да се поставя на мястото
на този, който трябва да се покори. И треперя, притеснявам се в стремежа си да
не употребявам думи или тон, който може да е унизителен или раздразнителен, или
неубедителен.”
[13]
Упражняването
на покорство в Евангелието и Църквата се превръща в извор на несекващо
търпение, не в смисъл на примирение, а като уповаване в непоколебимостта на
Христос при приемане на Страданието му: “Няма друг начин да спечелиш тези бедни
души, освен с търпение, с добра дума, на всяка лоша, с безкрайно милосърдие и
нежни слова, въпреки че малко го заслужват, да не кажа, че не го заслужават
изобщо. ”[14]
“Настъпиха
времената на Страданието Господне. Монсиньор, споменавайте ме в светите си
молитви. Престоя ми в България се удължи и се нуждая от все по-голямо търпение,
за да нося кръста си, макар че не е толкова тежък, като този на Епархиен
Епископ, ала за моите крехки рамене е все пак нещо”. [15]
От
покорството към висшестоящите и от търпението, наподобяващо това на Христос,
монс. Ронкали черпи сили, за да продължи дейността си, често неразбрана и не
толкова плодотворна:
“О, да продължим мирно нашата любима работа и
редовна кореспонденция, оставяйки се божието благоволение да слезе върху ни и
да ни държи далеко от изкушенията и нетърпението, които изненадващо могат да ни
застигнат. Да потърсим комфорт в молитвата и нашия Благословен Господ. ”[16]
Или както
често пише закачливо: „Нека следваме собствения си път: Laetari et benefacere а…птиците да си
чуруликат.”
Заключение
В
заключение, ще ви прочета откъс от писмо на Ронкали, който обобщава всичко
казано дотук – цялата умиротворителна дейност, доведена до край, чрез духовната
дипломация на милосърдието, което ражда помирение, мир и спокойствие.
“Един ден, в Свищов, лично дойде да ме посети
Раев. Той е на моите години. Отнесох се с него като с брат. Тайната на
благодатта, на която станах свидетел и част от този наш разговор, ще останат
едни от най-ярките спомени в живота ми... Когато се изправихме, го поведох към
капелата. Накарх го да коленичи до мен пред олтара. Молихме се заедно на висок
глас. Останах спокоен и доволен. Следобед дойде отново да ми донесе
декларацията, като беше включил и бележките, които бяхме нахвърляли заедно сутринта.
Представи ми някои свои роднини и си тръгна удовлетворен и спокоен.” [17]
Надявам се, че прочита на тази досега неиздавана
кореспонденция на монс. Ронкали, не само ще ви обогати с нови исторически и
биографични данни, а и ще ви накара да се насладите на упоритостта и
милосърдието, с които Св. Йоан ХХІІІ се беше посветил, години наред на
възстановяване на братството и мира в общност, разкъсвана от борби и
неразбирателства. Благодаря за
вниманието.
[1] С. Елдъров., Католиците в България (1878-1989).
Историческо изследване, София, 2002. Р. Ваташки, Българската православна църква и римокатолическите мисии в Северна
България и Пиринска Македония (през 20-те и 30-те години на ХХ век), Историческо
Изследване, Шумен, 2004
[2] Срв. Писмо от 22/08/1925 до кард. Ван Росум: “Ще се приключи
веднъж за винаги с тези бунтарски движения в религиозните неща, които дескридитираха
пред очите на целия свят една енория с добри и почитани традиции.”
[3] Срв. Писмо от 04/08/1925 до монс. Сполверини.
[4] Срв. Писмо от 12/03/1930 до кард. Сбарети-Таца.
[5] ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ НА ПАПА ФРАНЦИСК, неделя, 28 юли 2013 г.
[6] Срв. Писмо от 09/11/1925 до монс. Теелен: “Знам, че
изразихте мнението си пред другите, споделяйки, че той е длъжен да се покае,
след като оскърби тъй силно Св. Майка Църквата, за която чак сега си даде
сметка колко е достойна, прекрасна и добра.”
Писмо от 22/08/1925 до кард. Ван Росум: „Тъй като не бива
да забравяме, че негодуванието на този свещеник, провокирано преди всичко от
патриотизъм – криворазбран и лицемерен – и шовинизъм, разбуни цялото население.
Наясно сме как го поддържаше и правителството. Самият цар ми говори открито,
естествено, възмутен от поведението на нещастния свещеник, но отбелязвайки недвусмислено
сложното положение, в което беленчани поставиха цялата католическа общност в
България.”
Писмо от 10/01/1926 до о. Манушев: “Да действаме всички
заедно, от сърце, с молитва и любов, за да се прекрати този тъй дълъг мъчителен
период за цялата епархия на Русчук.”; писмо от 13/10/1931 до дон Раев: “Доставете ми щастието поне да се
надявам, че дори и да сте имали някои провинения, заради човешка слабост, Вие
сте твърдо решен да се поправите и да не изпадате в подобни злочестини, което и
за мен самия би било крайно огорчително, а за Вас – причина за безкрайни
скърби.”
[7] Срв. Писмо от 22/08/1925 до кард. Ван Росум: “Църквата,
която е добра майка и за заблудените чеда...тя е най-добрата майка.”;
15/05/1926 до о. Крингс: “както сте правили досега, оставете се на светата воля
на Господ и Римската Църква, която Ви приюти като добра майка в своето щедро и
пламенно лоно.”; 26/04/1929
до монс. Теелен: “Католическата Църква, добра майка за несъвършенните чеда”.
[8] Срв. Писмо от 22/08/1925 до кард. Ван Росум.
[9] Срв. Писмо от 17/01/1926 до монс. Теелен.
[10] Срв. Писмо от 26/03/1926.
[11] Срв. Писмо от 13/01/1931 до дон
Раев.
[12] Срв. Писмо от 25/03/1926 до дон
Раев.
[13] Срв. Писмо от 11/09/1925 до монс.
Теелен.
[14] Срв. Писмо от
13/01/1928 до монс. Теелен.
[15] Срв. Писмо
от 20/03/1926 до монс. Теелен.
[16] Срв. Писмо
от 26/06/1926 до дон Раев.
[17] Писмо от . A. Дж. Ронкали
до кард. Ван Росум от 22/08/1925.
Nessun commento:
Posta un commento