 |
| Mons. Roncalli in visita a Bardarski Gheran, luglio 1925 |
Pubblico qui un mio breve intervento tenuto ieri nel paese bulgaro di Bardarski-Gheran, in occasione degli 80 anni di costruzione della chiesa parrocchiale di San Giuseppe. Buona lettura, e... auguri a tutti i papà secondo la carne, e secondo lo spirito.
Надолу има и на български език!
Buonasera a tutti.
Надолу има и на български език!
Buonasera a tutti.
Sono
molto contento che all’interno delle celebrazioni per gli ottant’anni della
costruzione della vostra chiesa parrocchiale dedicata a S. Giuseppe (1934), voi
amici e fratelli di Bardare abbiate voluto dedicare un momento a questi due
Santi.
Ottant’anni
fa infatti il beato Angelo Giuseppe finiva il proprio in Bulgaria e nello
stesso tempo il beato Eugenio iniziava il suo lavoro presso di voi. Uno
partiva, l’altro cominciava.
Mi
piace allora iniziare questo piccolo incontro con le parole che un recente
martire, don Andrea Santoro, ucciso in Turchia nel 2006, scrive in una sua
lettera:
“E’ per me un tempo di
incubazione e di attesa. Un tempo di silenzio, come per il seme sotto terra e
per il bambino in crescita. I tempi di Dio sono lunghi, quelli orientali ancora
di più. E poi, come dice san Paolo, uno semina, l’altro irriga, l’altro
concima, l’altro raccoglie: la Chiesa è prima di noi ed è dopo di noi. Ognuno
in questa catena rappresenta un anello. Dio sa tutto e provvede a tutto:
accettare di essere un ‘istante di una lunga storia’ e ‘un piccolissimo
frammento di un insieme’, ecco un ottimo esercizio ascetico e una vera prova di
amore, perché ci libera dall’orgoglio, dalla fretta e dalla presunzione. Cerco
di incamerare tutto questo col cuore e non solo con la testa”[1].
Suppongo che tutti voi conosciate bene la vita e l’attività di questi due santi, per cui non mi soffermo su queste informazioni; cercherò invece di andare al cuore delle loro persone, un cuore che in entrambi sapeva bene cosa significhi custodire una comunità cristiana, amarla e guidarla.
Ricordo
solo che la Visita Apostolica di monsignor Angelo Giuseppe Roncalli in Bulgaria
è un avvenimento di grande grazia per la chiesa cattolica della nostra terra.
Egli, che rappresenta la persona del Papa, riprende una tradizione che
purtroppo si era sospesa da decenni, ma che era abituale nei secoli precedenti.
Nella primavera e nell’estate del 1925 egli, in treno e a cavallo, in auto e
sui carretti, visita tutte le comunità cattoliche, da Rakovski a Malko Ternovo,
da Vidin a Varna. Roncalli venne a Bardare sicuramente due volte, nel mese di
luglio del 1925 e anche ad aprile del 1931 Il ricordo della sua presenza è
immortalato in queste due fotografie, scattate dal vostro parroco, p. Luigi
Manuscev, che ora dono alla vostra comunità, e in alcune lettere dello stesso
Roncalli al vostro parroco, come questa:
“Ah! se ci fosse stato il cinema a prendermi
l’ultimo saluto dei fedeli di Bardarski come io lo contemplai per l’ultima
volta volgendomi indietro dall’automobile portasaponi! Ma pazienza. Quello
spettacolo però e parecchi altri di cui fummo testimonio e parte nella Visita
alla Bulgaria del Nord, mi resteranno nella memoria del cuore sin chè viva,
insieme col ricordo carissimo del P. Manusceff che mi fece così preziosa ed
edificante compagnia. Il Signore la ringrazii per me e moltiplichi i frutti del
suo fervoroso lavoro nella sua bella parrocchia”[2].
 |
| Mons. Roncalli in visita a Bardarski Gheran, luglio 1925 |
Una
cosa curiosa la troviamo in due lettere, scritte da mons. Roncalli a mons.
Theelen nel 1932 e nel 1934, dove ci sono alcuni passaggi riguardanti diversi incontri
tra i due futuri beati. Nella prima il Delegato Apostolico, dopo aver parlato
dei guai della Diocesi di Nicopoli (tutti legati, ovviamente, a Belene:
l'irriducibile don Stanislas Petrov, ex parroco di Belene, il belenciano don
Karl Raev, l'ennesima protesta contro il nuovo parroco e la consueta raccolta
di firme per far tornare il vecchio parroco...), racconta del suo incontro con
il giovane sacerdote passionista:
“E’ passato di qua
Padre Eugenio, al suo ritorno da Roma, e come segno di benevolenza per il buon
successo dei suoi studi, e per rispetto a Vostra Eccellenza, l’ho voluto ospite
mio qui alla Delegazione. Approfittai della occasione per suggerire con
semplicità qualche buon principio che potrà essergli utile per rendere il suo
ministero sacerdotale e religioso fecondo di buoni frutti, per il presente e
per l’avvenire. Non deve essere piccola consolazione per V. E. l’aver potuto
preparare durante il suo episcopato dei buoni soggetti Bulgari. Ella ha avuto
migliore fortuna che i suoi predecessori. Naturalmente occorrerà un po’ di
pazienza per sostenere questi buoni soggetti nei primi passi, che non sono
senza pericoli, attesa la giovane età e perciò la inesperienza.
Così,
sorridendo e per cogliere la misura della prontezza di questo nuovo dottore a
tutto nelle mani del suo Vescovo, gli ho chiesto: “E se la sentirebbe di andare
anche a Beleni, in qualunque ministero più umile, pur di fare l’obbedienza?”.
Mi
rispose: ‘Sì, sono disposto anche di andare a Beleni, nonostante che l’aver là
tanti parenti possa crearmi qualche imbarazzo’. Ciò mi ha fatto tanto piacere”[3].
Nella seconda lettera mons. Roncalli ricorda:
 |
| Il giovane parroco p. Eugenio Bosilkov, davanti alla chiesa di S. Giuseppe di Bardarski Gheran |
“Il passaggio di Padre Eugenio da Sofia mi ha
fatto piacere e mi ha lasciato bene impressionato. In una forma fraterna, ho
potuto insinuargli alcune cose che penso potranno riuscirgli incoraggianti nel
nuovo ministero a Bardarski Gheran, a cui in complesso lo vedo bene inclinato.
Siccome il fondo è buono, il giudizio è solido, la dottrina sicura, parmi ci
sia molto da sperare da lui. Quanto ai difetti… come dire? della giovinezza,
eh! anche lui tiene per questi la medicina in casa: l’età, le preoccupazioni
del ministero, tante altre circostanze eventuali, ammorbidiscono un po’ tutto.
Per oggi adunque io penso che V. E. possa essere confortato ad affidargli un
peso così grave, come è sicuramente la parrocchia di Bardarski Gheran.
Poi, qualunque cosa accada, basta che il Vescovo possa
dire di avere compiuto per conto suo il proprio dovere, insegnando, ammonendo,
incoraggiando, benedicendo”[4].
Molto
bello questo dialogo tra santi, tra uomini innamorati di Dio e del lavoro nella
sua vigna. La loro presenza ed il loro lavoro nella comunità cristiana di
Bardare e nella Diocesi di Nicopoli hanno infatti donato molto, molto di più di
quello che si vede e conosciamo, molto di più di una semplice visita o di una
squadra di calcio, molto di più di qualche fotografia o di un club di
ciclisti….
Sì,
perché la sola presenza di un santo in mezzo a noi è già un tesoro
inestimabile, solo per il fatto di aver vissuto con noi, aldilà di quello che
ha fatto. Ed il loro lavoro, nascosto, umile, tenace, per la costruzione di
quel tempio di pietre vive che è la Chiesa… è molto più prezioso delle chiese,
delle case, dei monasteri di mattoni, che oggi ci sono, ma che domani possono
essere abbandonati e crollare, come possiamo vedere andando qui in fondo alla
strada.
 |
| Il giovane p. Eugenio, di ritorno da Roma |
Una
comunità cristiana, parrocchiale e diocesana, non si costruisce infatti solo
innalzando muri o promuovendo attività, ma prima di tutto vivendo seriamente la
propria fede, con un’intensa vita di preghiera, nella ricerca della santità.
Noi vediamo oggi i muri e ricordiamo le attività di questi due santi. Ma dietro
questi muri, dietro queste attività, c’erano, ci sono i cuori di due persone
profondamente innamorate di Dio e dei fratelli. Dove hanno imparato ad amare
così? Dove hanno imparato ad essere padri e pastori? Come hanno fatto a capire
che una comunità si costruisce e si conduce attraverso il lavoro umile,
quotidiano, silenzioso e fedele?
Alla scuola di san Giuseppe: padri non nella carne, ma nello spirito.
Penso
che il vostro patrono, San Giuseppe, ci offra la chiave per entrare in quel
santuario di santità che sono le vite del beato Angelo Roncalli e del beato
Eugenio Bosilkov. Sì, perché il loro stile umile, silenzioso, laborioso,
fedele… non è improvvisato e spontaneo, ma nasce da una profonda spiritualità
legata a San Giuseppe.
Don
Angelo Giuseppe Roncalli era molto affezionato alla San Giuseppe; oltre ad
essere il suo secondo nome, aveva imparato ad amarlo e venerarlo fin da
piccolo. Non solo. A Lui fa riferimento costante nella propria vita spirituale,
assumendone profondamente gli atteggiamenti. Fu lui stesso a scegliere il 19
marzo 1925, festa di San Giuseppe, come data per la propria ordinazione
episcopale, prima di partire per la Bulgaria; scrive:
“San Giuseppe è il patrono dei diplomatici della Santa Sede. Non è
questo il loro compito caratteristico: mostrare Gesù e nasconderlo, saper
tacere e saper parlare con misura, gustare dolce e mandare giù amaro, e
viceversa, dirigersi in perfetta buona fede verso la Giudea e invece voltare
verso la Galilea? Non è questo il compito del servitore fedele della Santa Sede”[5].
Per
tutti i dieci anni in Bulgaria resterà molto affezionato alla cattedrale di Sofia,
dedicata a San Giuseppe; in alcune sue omelie qui tenute, ricorre spesso il
riferimento a San Giuseppe e alla Santa Famiglia, alla loro vita vissuta in
“semplicità, in silenzio, in amoroso abbandono… il lavoro quotidiano… ricchezza
interiore, dignità di condotta privata, santità di vita”[6].
Un
altro testo dal quale emerge il forte riferimento di Roncalli a San Giuseppe è
il suo discorso per il primo centenario di fondazione delle Suore di San Giuseppe
dell’apparizione, in cui confida se stesso:
“ Oh! San Giuseppe! Per me è motivo
di gioia interiore soavissima il solo ricordo di aver ricevuto dal battesimo
accanto al primo nome quello del caro santo… culto profondo di tutto il mistero
dell’incarnazione, della santa infanzia; ricerca della vita interiore, di quel
lavoro umile, nascosto, raccolto, ma tenace, perseverante, fruttuoso, che tocca
la profondità delle anime; il darsi, il darsi continuamente, in silenzio, nelle
forme meno apparenti agli occhi del mondo, ma tutte splendenti al cospetto del
Signore; il darsi per tutti gli anni della propria vita e poi morire”[7].
Monsignor
Roncalli richiama questo stile di San Giuseppe in numerose lettere, tra cui in
questa indirizzata al vostro parroco p. Luigi Manuscev:
“Mio
caro Padre. Proseguiamo con lena il lavoro per Nostro Signore e per le anime.
Ella ha una magnifica parrocchia che le potrà procurare molto conforto. Ma
bisogna sapere affrontare tutto con grande tranquillità di spirito e dolcezza e
pace con tutti, specialmente coi nemici, come mi sforzo umilmente di fare
anch’io”[8].
In
quegli anni c’era un forte conflitto nella nostra diocesi, causato dal parroco
di Belene don Karl Raev. Roncalli lavorò molto per riportare pace e serenità in
diocesi, e in questo fu aiutato molto anche dal vostro parroco, come ci
testimonia questa lettera:
“Mio caro Padre Luigi. Vive grazie dei
suoi auguri che le ricambio moltiplicati in benedizioni per lei e per tutti i
suoi lavori. Ho ricevuto tutte le belle fotografie che ella si è compiaciuta
mandarmi, tanto le grandi fatte a Bregare, come le molte piccole ma bellissime
sue di recente e di antica data... Le conservo ora come un caro ricordo di lei
e della mia peregrinazione apostolica nella Bulgaria del Nord… Cooperiamo tutti, e di cuore, colla preghiera e colla carità
perché, nel silenzio e nel perdono si chiuda questo troppo lungo periodo di
dolori per la diocesi di Roustchouk. Un bel finire, così come lo intendiamo,
farà onore a tutti ed aprirà per i PP. Passionisti e per tutti i cattolici
della Bulgaria del Nord un’era nuova di apostolato tranquillo e fecondo. Questo accenno mi sono permesso con lei, perché ella più di ogni
altro mi può leggere nel cuore, e può esercitare una buona influenza sopra
tutti i suoi degni e cari confratelli”.
 |
| Una famiglia di Bardarski al completo, col proprio pastore |
Penso
che la santità di Giuseppe sia fondamentale per accostarsi non solo al beato
Angelo Roncalli, ma anche al beato Eugenio. Noi conosciamo bene la sua vita,
per cui mi soffermo su due suoi testi, che mi paiono ancora molto attuali.
La
sua prima lettera pastorale del 25 gennaio 1947, nasce da un profondo
riferimento alla spiritualità di san Giuseppe e della santa Famiglia, una
spiritualità maturata nel decennio di parroco a Bardare:
“Ritorniamo al focolare! Figli
carissimi, parliamo della famiglia. Se vogliamo che i principi
cristiani dominino la società allora dobbiamo rafforzare le fondamenta della
famiglia… La famiglia è la prima scuola dove si impara a pensare, la
prima chiesa dove si impara a pregare. Genitori,
padri e madri, voi siete da Dio inviati, da Dio aiutati e da Dio protetti
affinché possiate dare un degno esempio, esteriore ed interiore, alle vostre
creature! In questa chiesa dove si impara a pensare e a pregare - la vostra
famiglia, voi operate in modo sacro svelando ai vostri figli come rapportarsi
con Dio e come comportarsi con la gente, preparandoli al confronto con la vita. Padri e madri noi vogliamo una famiglia ideale nella quale
il padre lavori come S. Giuseppe, la madre governi, ami e lavori come la madre
di Gesù e i bambini siano obbedienti ai propri genitori come Gesù a Nazaret”.
Parole
molto moderne ed attuali, se pensiamo alla crisi che sta attraversando le
nostre famiglie e le nostre comunità. Una crisi non solo economica e
relazionale, ma soprattutto spirituale. Il giovane vescovo Eugenio invita le
famiglie non solo a custodire la fede, attraverso la preghiera e la
partecipazione alla vita ecclesiale, ma le sprona ad essere culle di educazione
al pensiero, al lavoro, alla vita. Senza tante chiacchere e parole, ma nel
silenzio e nella costanza della quotidianità. Che cosa è una parrocchia o una
diocesi, se non la comunione tra le diverse famiglie?
Oltre
a ciò, come Dio affidò suo Figlio alla cura e custodia di S. Giuseppe, così il
vescovo Eugenio ha molto chiaro cosa voglia dire essere padre e custode dei
figli di Dio:
“Di conseguenza è naturale che la nostra
maggiore preoccupazione sarà il bene del gregge che il Signore Ci ha affidato,
da condurre e custodire, e che Noi saremo sempre pronti a dire con le parole del
profeta: “Per amore di Sion non
tacerò, per amore di Gerusalemme non mi darò pace” (Is. 62,1). I giorni
che il Signore si compiacerà di concederci di vivere, Noi li consacreremo al
rinnovamento e all’approfondimento della vita cristiana fra di voi, e per la
realizzazione di un’attività cattolica pacifica e salvifica, con l’unico
desiderio di essere utili con le nostre deboli forze, affinché in ogni cuore si
possa accendere la fiamma portata dal Cristo sulla terra… Noi, educandovi alla coscienza dell’unità,
ci impegneremo a confermare tra voi l’amore di Cristo, che ci rende famiglia
vera e ci stringe con la grande famiglia, la madre chiesa e il suo sommo
pontefice, il Santo Padre il Papa.”[9]
 |
| L'unica foto con i due beati, Angelo ed Eugenio: li riconosci??? |
Ci
sarebbero molti altri testi di questi due santi che ci parlano della loro
passione per l’unità della chiesa, per una vita serena e laboriosa nelle
comunità cristiane, ma penso che bastino queste poche righe per riassumerli
tutto.
In
conclusione vi invito a tenere viva nella vostra comunità di Bardare, affidata
Giuseppe, custode del Redentore, la memoria e l’affetto verso il beato Eugenio
e il beato Angelo. Avete avuto la grande grazia di essere stati visitati e
guidati da questi due speciali servi del Signore: possano le loro parole, la
loro vita, la loro presenza, essere un forte alimento per la vostra fede e per
il vostro cammino.
Grazie
per la pazienza,
p. Paolo
[1]
Cfr. Lettera del 21 gennaio 2001 in: don Andrea Santoro, Lettere dalla Turchia, Città Nuova, Roma 2006, p. 27.
[2]
31/08/1925 - Lettera di mons. A. G.
Roncalli a p. L. Manuscev cp
[3] Sofia, 21 gennaio 1932
[5]
Annotazione del 17 febbraio 1925.
[6]
Cfr. Omelia del 25 dicembre 1932.
[7]
Cfr. Omelia del 7 maggio 1933.
[8]
Cfr. Lettera del 10 gennaio 1926.
[9]
Cfr. Lettera pastorale dell’8 dicembre 1947.
Босилков и Ронкали: ролята за
изграждането и укрепването
на епархийната и енорийската общност
Добър вечер на всички,
Изключително съм щастлив, че във връзка с отбелязването на
осемдесетгодишнината от построяването на вашата енорийска църква, посветена на
Св. Йосиф (1934), вие, приятели и братя от Бърдаре, пожелахте да отдредите
време на тези светци.
И наистина, ако се замислим, преди
осемдесет години, блажен Анджело Ронкали се готвеше да напусне България, а в
същото време – блажен Евгений тъкмо започваше своята дейност тук, сред вас.
Единият поставяше край, а другият – начало.
В началото на тази среща, бих искал
да цитирам думите на един съвременен мъченик – дон Андреа Санторо, убит в
Турция през 2006 г. В свое писмо, той пише: „За мен това е време на терзание и
очакване. Време на мълчание, каквото е за семето под земята и за детето, което
расте. Божиите времена са дълги, а тези на изток – още по-дълги. Освен това,
както казва Св. Павел – един сее, друг полива, трети тори, а четвърти – събира:
Църквата е преди всички нас и ще пребъде след всички нас. Всеки един участник
във веригата е само брънка от нея. Бог знае всичко и мисли за всичко, а
приемането да бъде само кратък миг от хилядолетната история, е само фрагмент от
нещо много по-голямо. Това е отличен аскетичен опит и истинско доказателство за
любовта, защото ни освобождава от гордостта, от забързаността и
самонадеяността. Опитвам се да осмисля всичко това не само с ума, а и със
сърцето си. ”
Сигурен съм, че всички вие познавате
добре живота и дейността на двамата светци, за които говорим и затова няма да
се спирам на тях, а ще се помъча да надникна дълбока в техните сърца, които
знаеха много добре какво значи да съхраниш и опазиш, да обичаш и водиш една
християнска общност.
Ще припомня само, че Апостолическата
Визита на монсиньор Анджело Джузепе Ронкали в България е било изключително
благодатно събитие за нашата католическа църква. Той, представителя на Папата,
възстановява една отдавна забравена традиция, практикувана векове наред. През пролетта
и лятото на 1925 г. Ронкали посещава всички католически общности – от Раковски
до Малко Търново, от Видин до Варна. Обикаля страната с влак, на кон, с
автомобил или файтон. Факт е, че посещава Бърдаре поне два пъти – през месец
юли 1925 г. и през април 1931 г. Посещенията му са запечатани в две фотографии,
направени от тогавашният енорист о. Луиджи Манушев. Днес, заедно с тези две
снимки, ще подаря на вашата общност и някои писма, написани от Ронкали до
енорийският свещеник. Искам да ви прочета кратък откъс от тях:
“Ех, ако имаше кинокамери, които да
заснемат сбогуването на верните от Бърдарски, както го виждах аз, обръщайки се
за последно от колата! Но какво да се прави...Такова зрелище, а и всички
останали, на които се насладих по време на посещението ми в Северна България,
ще останат в сърцето ми, докато то тупти, заедно с милия спомен за о. Манушев и
неговата ценна и поучителна компания. Нека Бог да Ви се отплати от мое име и да
умножи плодовете на Вашата пламенна дейност в прекрасната ви енория”[1].
Искам също да ви припомня, че монс.
Ронкали и отец Евгений са се познавали и срещали, най-вече в периода 1930-1934
г., когато нашия блажен приключваше обучението си в Рим, за да се върне в Русе
като секретар на монс. Дамян Теелен. Миналата година, открих в Бергамо десетина
непознати досега писма от о. Евгений до монс. Ронкали, а се надавям да бъдат
намерени и още много други.
Любопитно е, че в две писма на монс.
Ронкали до монс. Теелен – от 1932 и 1934 г. откриваме пасажи, отнасящи се до
редица срещи между двамата бъдещи блажени. В първото писмо, Апостолическият
Делегат, след като надълго и нашироко описва неприятностите в Никополската
Епархия (естествено всички свързани с Белене – непримиримия дон Станслав Петро,
бивш енорист на Белене, беленчанина дон Карл Раев, поредният протест срещу
новия енорист и подписката за връщане на стария и т.н. ), разказва за срещата
си с младия свещеник-пасионист:
“Отец Евгений се отби на връщане от
Рим и послучай успешното завършване на обучението си, и в знак на уважение към Ваше
Светейшество, го поканих да ми погостува. Възползвах се от възможността и му
дадох някой простички съвети, които биха му били полезни, за да бъде неговото
свещеническо и религиозно служение ползотворно и резултатно, както в
настоящето, така и за в бъдеще. Не е малка утеха това, че В. Св. успя да
подготви по време на епископата си добри български свещеници. Вие имахте доста
по-добър късмет от Вашите предшественици. Естествено, ще е нужно време и
търпение, за да подкрепяте тези добри
хори при първите им стъпки, които съвсем не са безопасни, имайки предвид
младата възраст и неопитността им.
И така, с усмивка, за да разбера
степента на готовност на този нов доктор, оставен изцяло в ръцете на своя
Епископ, го попитах: „Бихте ли отишъл, от послушание, в Белене, дори и на
по-скромна служба? ”
Отговори ми: „Да, готов съм да отида
в Белене, въпреки че присъствието на многобройните роднини, може би ще създаде
някои неудобства.” Това което каза, ми се хареса много.[2]
Във второто писмо, монс.
Ронкали припомня: „Гостуването на отец Евгений в София ми достави удоволствие и
останах силно впечатлен. Братски му подметнах няколко неща, които, мисля, биха
успели да го окуражат в новото му служение в Бърдарски Геран, за което, считам,
че е добре подготвен. Тъй като е добър по душа, твърд в решенията си и сигурен
в доктрината, мисля, че можем да му възложим големи надежди. Що се отнася до
недостатъците...какво да кажа? Ех, младост! И той си държи лека в къщи:
възрастта, притесненията, многобройните други обстоятелства, олекотяват всичко
останало. Към днешна дата, смятам, че В. Св. спокойно може да му повери такава
голяма тежест, каквато е енорията в Бърдарски Геран.
И накрая, каквото и да се случи, важно е Епископа
да може да каже, че е изпълнил задачата си, поучавайки, наставлявайки, окуражавайки,
благославяйки”.[3]
Прекрасни са тези взаимоотношения
между светци, между личности, обичащи Бога и работата на лозето му.
Присъствието и дейността им в християнската общност на Бърдаре и Никополската
Епархия, дариха много, много повече от това, което знаем и виждаме, много
повече от едно посещение или футболен отбор, много повече, от няколко снимки
или клуб на колоездача...
Така е, защото единствено присъствието на
светец между нас, отвъд нещата, които е направил, е неизмеримо съкровище, само
заради факта, че тоя е живял сред нас. Тяхната дейност, невидима, смирена,
пламенна, за въздигането на онзи храм от живи камъни, който е Църквата...е
много по-ценна от самите храмове, тухлени къщи и манастири, които днес ги има,
а утре – могат да бъдат изоставени и порутена, както можем да забележим, ако
тръгнем от тук и отидем до края на улицата.
Християнската общност, енорийска и
епархийна, не се изгражда единствено издигайки стени или реализирайки редица
дейности, а преди всичко, живеейки сериозно собствената вяра, чрез интензивна
молитва в търсене на святостта. Днес можем да видим построеното и да си спомним
дейността на двамата светци. Но зад тези стени, зад тяхната активност, бяха и
са сърцата на двама души, дълбоко обичащи Бога и братята си. Къде ли са се
научили да обичат така? Къде ли са се научили да бъдат бащи и пастири? Как са
успели да разберат, че една общност се гради и ръководи, посредством смирена работа,
в мълчание и дълбока вяра?
В училището на Св. Йосиф: бащи не
по плът, а по дух.
Мисля, че вашият патрон, Св. Йосиф,
държи ключа, за да влезем в онова светилище на светостта, което са живота на
блажен Анджело Ронкали и блажен Евгений Босилков. Да, защото тяхният начин на
живот – смирен, мълчалив, трудоемък, изпълнен с вяра... не е възникнал
спонтанно и от нищото, а е плод на дълбока духовност, свързана със Св. Йосиф.
Дон Анджело Джузепе Ронкали е бил
много привързан към Св. Йосиф. Освен, че е носил неговото име, се е научил да
го обича и почита още от крехка възраст. И не само това. Подражавал му е в
духовния живот. Самият Анджело избра дата на своето епископско ръкоположение –
19 март 1925, празника на Св. Йосиф. Преди да се отправи към България, пише: „Св.
Йосиф е покровителя на дипломатите на Светия Престол. Не е ли тяхно характерно задължение
да: показват и прикриват Исус, да знаят кога да замълчат и кога да говорят с
мярка, да опитват сладкото и да гълтат горчивото, да се отправят със съвършена
добра вяра към Юдея, вместо да се обърнат към Галилея? Не това е задължението
на верния слуга на Св. Престол.”[4]
През десетте години, които прекарва
в България, Ронкали е изключително привързан към катедралния храм в София,
посветен на Св. Йосиф. В няколко свои проповеди се уповава на него и Светото
Семейство, на техния „семпъл живот, кротък, мълчалив и отдаден с любов... на
тяхната всекидневна работа, душевно богатство, достойно поведение, свят живот”[5]
В друг текст, в който се позовава
силно на Св. Йосиф е речта му по време на честванията стогодишнината от
основаването на Сестрите от Конгрегацията на Св. Йосиф на явлението: „О, Св.
Йосифе, за мен източник на душевна наслада е само мисълта, че по време на
кръщението си съм получил като второ име това на моя скъп светец...дълбоко се
преклоням пред цялата тайна на въплъщението, към светото детство и съм устремен
към онзи богат душевен живот, смирена работа, почти незрима, но тежка, упорита,
плодотворна, докосваща дълбините на сърцето, към отдаването, безспирното
отдаване в тишина, недоловимо за човешките очи, ала сияйно в божиите очи, към
отдаването на цялото си същество през всички дни от живота и в смъртта.”[6]
Монс. Ронкали често се позовава на този
типичен за Св. Йосиф стил в многобройната си кореспонденция, измежду която е и
писмо, адресирано до вашия енорист о. Луиджи Манушев: „Скъпи мой отче, продължаваме
енергично работата ни за нашя Господ и за душите. Вие имате прекрасна енория,
която може да ви дари уют и комфорт. Угодно е, обаче, да се посрещне всичко с
търпение на духа, кротост и мир с всички, особено с неприятелите, както се
опитвам да правя и самият аз.”[7]
През онези години живота на
Епархията е белязан от конфликта, предизвикан от енориста на Белене дон Карл
Раев. Ронкали неуморно опитва да възстанови мира и спокойствието в епархията и
затова му помага и вашия енорист, както можем да разберем от следното писмо:
„Скъпи мой отец Луиджи, живо благодаря за Вашите пожелания, които на свой ред
изразявам умножени в благослов към Вас и Вашата дейност. Получих всички хубави
фотографии, които Вие благоволихте да ми изпратите – както онези големите от
Бърдаре, така и малките прекрани снимки от настоящето и миналото... Ще ги
запазя като мил спомен от Вас и от моето апостолическо странстване в Северна
България... Да работим всички заедно и от сърце с молитва и милосърдие, за да
може, в най-скоро време да приклчи този тежък и дълъг, мъчителен период за
Епархията на Русчук. Щастливият край, такъв, какъвто и очакваме, ще направи
чест на всички и ще открие пред отците Пасионисти и пред всички католици от
Северна България една нова ера на спокоен и плодотворен апостолат. Позволявам
си да споделя това с Вас и само с Вас, защото Вие, преди всички други, умеете
да четете в сърцето ми, както умеете да въздействате върху всички свои достойни
и прескъпи събратя.”
Светостта на Йосиф е тъй дълбока, че
докосва и променя не само блажен Анджело Ронкали, но и блажения Евгений. Всички
ние познаваме добре живота му, затова ще се спра само на два негови текста,
които ми се струват актуални и днес.
В първото си Пасторално писмо от 25
януари 1947, той се уповава на духовността на Св. Йосиф и Св. Семейство –
духовност, обогатяване през годините като енорист на Бърдаре: „Назад към огнището! Възлюбени Чеда! Става дума за
семейството. Искаме ли наново християнските принципи да завладеят обществото,
тогава трябва да заздравим основите на семейството... семейството е първото
училище, където се учи да се мисли, първият храм, където се учи да се моли...
Родители, бащи и майки, вие сте от Бога пратените, от Бога подпомогнатите, от
Бога подкрепените, за да дадете достоен образ, външен и вътрешен на вашите деца!
В този храм, където се учи да се мисли и да се моли – вашето семейство – вие
свещенодействате като разкривате на малките отношенията им към Бога и към
хората и ги подготвяте за борбата в живота. Бащи и майки, Ние искаме едно
идеално семейство, в което бащата работи както Свети Йосиф, майката шета и
обича и гледа домакинството както Дева Мария и децата са подчинени на
родителите си както Исус Христос в Назарет!”
Какви актуални и съвременни думи,
ако се замислим за кризата, през която преминават нашите семейства и нашите
общности. Не само икономическа и социална криза, а преди всичко духовна.
Младият епископ Евгений приканва семействата не само да съхранят вярата, чрез
молитва и участие в църковния живот, а ги подтиква да бъдат люлка на
възпитанието в мисълта, работата и живота. Без много приказки, а в мълчание и
постоянство. А какво е една енория или епархия, освен общност от семейства?
Освен това, както Бог повери своя
син на грижите на Св. Йосиф, така епископ Евгений беше съвсем наясно какво
означава да бъдеш отец и пазител на Божиите синове: „Следователно, много
естествено е главната Ни мисъл да бъде доброто на стадото, което Господ Ни е
поверил да водим и пазим и че Ние винаги ще бъдем готови да кажем с пророка:
“Заради Сион няма да мълча и заради Йерусалим няма да почивам” (Ис. 62,1).
Дните, които Господ ще благоволи да Ни даде още да живеем, Ние ще ги посветим
на възобновяването и задълбочаването на християнския живот между вас и за
осъществяването на една миролюбива, душеспасителна католическа дейност с
единственото желание да спомогнем със слабите Си сили, защото във всички сърца
да се разпали огънят, донесен от Христос на земята... Ние, насаждайки у вас
съзнанието на единство, ще се стараем да затвърдим между вас любовта на
Христос, която ни сплотява като истинско семейство и ни свързва тясно с
голямото семейство, Майката Църква и нейния Първосвещеник, Свети Отец Папата.”[8]
Има още толкова много документи,
благодарение на които можем да научим много за страстта и стремежа на тези
двама светци към единение на църквата, към спокоен и трудолюбив живот в
християнските общности, но мисля, че са достатъчни и тези няколко реда, за да
обобщим всичко нужно.
Накрая искам да ви призова да
поддържате жива в общността на Бърдаре, поверена на Св. Йосиф, пазител на
Изкупителя, паметта за блажен Евгений и блажен Анджело. Имали сте благодатта и
щастието да бъдете посетени и водени от тези двама тъй специални Божи
служители. Нека техните слова, техният живот и присъствие, да подхранват вашата
вяра и житейски път.
Благодаря за търпението,
О. Паоло
Nessun commento:
Posta un commento